Обрус. Ч8

Світлана НЕПОМНЯЩА 

ХМАРИ 

Сімнадцятирічна дівчина лежала горілиць на шовковистому піщаному пляжі лагідного Азовського моря. Був ранок, і сонце тільки-но почало діставати до верхівки вітрила чудового білосніжного човника десь «посередині» морської гладі, яка, без жодної хвильки, простягалася до самого обрію. Перед її очима у всій своїй блакитній красі розгорнулося літнє прозоре бездонне небо, на якому де-не-де купками чи-то легенького пуху, чи-то пухнастого свіжого снігу красувалися кучеряві хмарки. Вона замріяно роздивлялася одну з них, яка була схожа на старого патлатого песика, що дрімав, ліниво поклавши морду на довгі лапи, а його підняте ліве вухо ніби-то уважно прислухалося до чогось, коли помітила, як це саме вухо дуже повільно почало ворушитися, змінюючи форму та розташування. Дівчина, не відводячи очей, спостерігала за цим дивом. Пройшов якийсь час, і вухо вже було щільно притиснуто до голови, яка теж змінила форму, і якщо спочатку пес зд авався дворнягою, то тепер його морда витягнулася і більше нагадувала таксу, кучерики теж кудись зникли, шорстку немов би хтось випрямив чи причесав. Пройшло ще зовсім небагато часу, і хмарка перетворилася на безформний шматок вовни, а дівчина примружила втомлені очі і думки потекли у філософському напрямку. 

– Яке диво, ці хмари! – промовив її внутрішній голос. – Це живий доказ того, що все тече, все змінюється. Усі кажуть: час спливає, але ж як він спливає?.. Чи можливо в звичайному стані протягом кількох хвилин відчути це? – Так. Звичайно. І допоможуть у цьому саме хмари. Достатньо уважно поспостерігати за ними, щоб наочно побачити, як саме він, цей загадковий час, спливає, мить за миттю змінюючи світ навколо нас. 

Казкові хмари! Постійно в русі. Вони видозмінюються на очах: з легких, білих, невагомих перетворюються на тяжкі, сірі, дощові, інколи набувають навіть рожевого чи бузкового кольору. А про форму вже й казати нема чого! Яких тільки картин, створених цим митцем, не показує нам уява! 
На поверхні землі спокійно і тихо, на морі штиль, а зверху час і вітер, як сумлінні пастухи, женуть свою череду одним їм відомими стежками до тільки їм відомої мети. І ані на мить не припиняється цей рух навколо нас і в нас самих. Дивовижно... 

Сорокарічна жінка лежала на ранковому пляжі і зачаровано дивилася на хмари... Так, так. Все тече... Все змінюється... 

ВТРАЧЕНЕ КОХАННЯ 

Де бузкові схили, теплі давні ночі, 
Поруч двоє – юні, до життя охочі... 
Пелюсткові губи з присмаком мигдалю 
Вкрили сивиною незбагненні далі. 
Очі, що сумлінно зірки в небі пасли, 
В сумі заблукали, передчасно згасли. 
Може, в цьому світі вже й мене немає, 
То навіщо серце знов його шукає? 
Зупинився вирій туги серед міста, 
І до болю схожі сірих днів намиста... 
Пахощі бузкові вітер з кладовища 
Загортає в тугу, що стає все вища. 

* * * 

Обставини вкрали і волю, і долю. 
Життя – як спокута за тяжкі гріхи, 
Які, народившись із галасу й болю, 
Злетілись, як чорні голодні птахи. 
Тепер ланцюги вікової провини 
Тримають не тільки фізичне єство, 
Думки й почуття, як коштовні перлини, 
Поринули в прірву, у море, на дно. 
Тоненькою свічкою згасли бажання, 
І пораюсь десь механічно в багні. 
Та тільки в куточку душі сподівання 
Сховала, як зірок далеких вогні. 


Тетяна ПЕРЕСУНЬКО 

МОЯ ЗЕМЛЯ 

(Акровірш) 

М аленька і велика Україна... 
I щастя наповнює душу мою.
Й ого не затьмарять минулі провини, 
К озацької слави підтримає дух, 
Р озпалить надію у спраглому серці, 
А сонечко ніжно обійме мене.
Й ому так світить не вдається, 
  як в серці любов живе. 


Ольга ДУНАЕВА 

* * *  

Немов повернулося літо, 
Воно у твоїх долонях, 
Які зупинились на скронях 
Моїх, поблукавши по світу. 
Немов повернулося літо 
У нашу промерзлу оселю, 
Розплескавши в домі пастелі, 
Залишивши в серці відбиток. 
Немов повернулося літо... 

 

Олена ЛИТВИНЕНКО 


* * * 

Тільки пальцями…, тільки пальцями... 
Серед рим прокладаю гать...… 
Присягаюся! Присягаюся! 
Українською – не мовчать! 
 Присягаюся аж до вечора, 
 Бо на ранок в м'який спориш – 
 Кровотечею...… Кровотечею 
 Обірветься-проллється вірш! 
Наче голову, душу стискую, 
Та розгойдую біль здаля...… 
Українською…... Українською! 
Хай усі гомонять поля! 
 Замість зошита серце дряпаю, 
 Бо над ланом, де вітер йде, 
 Наче прапором...… Наче прапором, 
 Небо випнулось молоде! 
Я журбою до слів приречена, 
Бо відтоді у світі є: 
Де не вигукни – кожне речення 
Україною настає! 
 Бо на мову ніщо не вплинуло, 
 Тож, і соняхи у клею – 
 Батьківщиною…... Батьківщиною…... 
 Батьківщиною визнаю! 


Станіслав КОВТУН 

РОБОТЯГА 

– Я роботяга! – Лесь кричав, – 
Ось мозолі понатирав!.. 
– А чим же він їх так натер? – 
Спитав я у Марічки. 
– Та вудкою, з чим і тепер 
Сидить він біля річки. 


Марина САКЛАКОВА 

* * * 

Ти мені непотрібний, як опалення влітку. 
Ти мені недоречний, як узимку бікіні. 
Я, можливо, сумую, але вже дуже рідко. 
Я зміню колір сукні, цей відчужено-синій 
на яскраво-гарячий, помаранчевий колір. 
З ніг – підбори я скину, а із серця – кайдани. 
Я піду по росі ще невижатим полем, 
і без спогадів-жахів зустріну світанок, 
і розкину назустріч світу білому руки... 
Я даремно хотіла співчуття та тепла. 
Розуміла: не варто боятись розлуки. 
Хто б не був поряд мене – він один, я одна. 

* * * 

Даремно адекватності шукаю 
У людських діях, 
Адже чималий досвід маю: 
Нема надії. 
Наснажена дитина прагматизму, 
Фанат-прогресор, 
Я в шоці від людського алогізму, 
Потреби стресу. 
Знайдеш причину – світу не поліпшиш. 
Не будь критичним: 
У світі Хаосу ти – серед інших. 
Це так «логічно». 

* * * 

Танцювали еротично 
Язики вогню. 
Ти для мене екзотичне, 
Рідкісне меню. 
Ворожила, чарувала 
На сосновий дим. 
Випито вина чимало, 
Гріш ціна усім. 
Напувай своїм ваганням, 
Самолюбство тіш. 
Хочу ласувати бажанням, 
А платити – гріш. 

 

Григорій ВIНИЧЕНКО 

(1937-1994) 

* * * 

Літо минуло, осінь настала. 
Мене кохана причарувала. 
Причарувала шовком-косою, 
Голосом ніжним, дивом-красою. 
Ой осінь, осінь, шаль калинова... 
Ох моя мила, ох чорноброва. 
Осінь медові носить дарунки, 
А моя люба – жар-поцілунки. 
Золотом осінь стежечку вкрила, 
Що протоптала дівчина мила. 
Ох тая стежка, ох ті вже очі... 
Ох люба осінь, пісні дівочі... 

 

Олена МУРІНА

ЗIРОНЬКА 

(колискова) 

Світла зіронька сяяла, 
В небі сіяла маєво. 
А потому тихенько 
Та й до тебе, серденько, 
У віконце стрибнула, 
Щоб ти швидше заснула. 
Я ж тобі заспіваю 
Оцю пісню безкраю: 
«Засинай, моя донечко. 
Як прокинеться сонечко, 
То на тебе маленьку, 
Мою доню рідненьку 
Кине снопик веселий –Â 
Опромінить оселю. 
Нині ж сонечко спить... 
Місяць світить у світ. 
Поруч зіронька сяєÂ 
З ним у просторі неба. 
Спи, дитинко, – для тебе...»Â 

 

Зінаїда БЕБЕШКО 


ГРУДНЕВИЙ ВЕЧIР 

Грудневий вечір на вербу сідає, 
Згортає тихо крила на нічліг, 
Холодна мряка краплями спадаєÂ 
І мріє про пухкий сріблястий сніг. 
Припав до гілки й солодко дрімаєÂ 
Якийсь чужий, залітний чорний птах. 
Навколо спокій. Втома спочиває, 
Лягла на мокрий, вихололий дах. 
Усе принишкло, в мороці дубіє. 
Стрічками темними лежить рілля, 
А в бур’янах десь вітер шаленіє, 
В широкім полі парубком гуля. 

 

Віра КУЛIШОВА 

(1925-1992) 

* * * 

Усміхнися знов крізь дальні далі, 
Поспіши назустріч, поспіши! 
Я тоді не знатиму печалі, 
Як воскресне день в твоїй душі. 
Хай не раз просохнуть рути-м’яти, 
Хай дзвенять, спадаючи, листи, 
Не стомлюсь я жити і кохати, 
Не стомлюсь тобі назустріч йти. 
А як упаду на перепутті, 
То не крила склалися мої – 
Щастя звуки, серцем не забуті, 
Увіллялись піснею в гаї. 

* * * 

З висоти своїх років дивлюсь я на світ... 
Чи журба западає у душу? 
Чи тривога за землю і зоряний цвіт 
І за все, що мені не байдуже? 
І за те, що змінила розлогу ріка, 
Що порідшали трави й діброви, 
І що люди позбулись свого словника 
І цураються рідної мови. 
О Вітчизно моя, ти велична така, 
Що сягаєш до самого неба. 
Хай негода ніколи тебе не спідка! 
Починається правда із тебе. 


Жанна ЮЗВА 

ВОРОЖИЛО ЛIТО 

Ворожило літо на останніх ромашках: 
Прийде – не прийде. 
Прийде – не прийде. 
Прийде... 
І полюбить! 

* * * 

Глухо і темно дивилася ніч. 
Німим туманом світ спеленала. 
Великим пензлем розбризкала на небі зоріÂ 
І клаптик місяця взяла собі в сторожі. 

 

Домка БОТУШАНСЬКА 

(1912-1994) 

БАТЬКIВЩИНI 

Куди ходжу, де б не була, 
  у якій роботі, 
Я з тобою, моя земле, 
  в радості й турботі. 
Тобі пісню я складаю, 
  тебе величаю, 
Бо всім серцем тебе, рідну, 
  я щиро кохаю. 
Я люблю гаї зелені, 
  свіжу м’яту-руту, 
Береги Дніпра і Волги, 
  синю стрічку Пруту. 
Я горджусь твоїм народом –Â 
  мудрим, роботящим... 
Ти у мене найдорожча, 
  від усіх найкраща. 
На цілій землі-планетіÂ 
  ти лиш одна в мене. 
Тож крокуй у віковіччя, 
  моя славо-нене. 

ПIСНЯ 

Ой піду я лісом-бором та й на полонину, 
Там я стану, подивлюся з гори на долину. 
Де шовкова травиченька, червона калина, 
Стану собі і заплачу, як мала дитина. 
Ой заплачу, заридаю ревними сльозами, 
Бо я щастя не зазнала межи ворогами. 

* * * 

Пролетіло моє щастя сном літньої ночі. 
За ним плаче бідне серце, розірватись хоче. 
Ой піду я гаєм-гаєм у гори та й доли, 
Ой піду я пошукати щасливої долі. 
– Ой не ходи, дівчинонько, не шукай, немає. 
Твоя доля в чужім полі корів завертає. 

 

Володимир КОВАЛЕНКО 

У ПОЛI НА УЗВИШШI 

У полі на узвишші, 
На сонячній горі, 
Стомившись од роботи 
Поснули косарі. 
Над ними небо синє, 
Навколо – мідь пшениць. 
Уклалися, спочили –Â 
Хто боком, а хто ниць. 
Досвітній спів моторів 
З-за гаю долина, 
Вони ж його не чують: 
Приспала так війна. 
Криваву ниву жали 
Від Волги від ріки 
Та тут і полягали 
На вічнії віки... 

Уляна ГОЛОДНА 

* * * 

Життя моє – терен колючий. 
І в серці моїм плач болючий, 
І сльози, мов роси ранкові, 
Спадають на сни світанкові. 
 
Давно відцвіло теє квіття, 
Що зветься людським повноліттям. 
Вже осінь все барвами вкрила, 
Де ж ти, моя веснонько мила? 
 
Колись ти веселкою грала 
І душу теплом напувала. 
Тепер ні тепла, ні привіту, 
Ні щастя – медового квіту... 


Віктор СЕЛЕЗНЬОВ 

СМАЧНI У БАБИ ЯВДОХИ БУЛИ ГРУШКИ... 

В дитинстві я дуже любив поласувати молодим горохом і грушами. І, хоча у власному саду у нас росло аж чотири розлогі груші, рясно вкриті плодами, мені більше смакували грушки сусідки баби Явдохи. Скажу вам, що більш скупого і зловредного створіння, як та бабця, на нашому кутку не було. До того ж, добре знаючи нас, голопузих шибеників, які з травня по вересень заради економії взуття бігали босяком, бабця, аби надійно захистити своє добро, густо посипала навколо груші якірці (це такі колючки, які завжди добряче нам, пацанам, дошкуляли), а зверху ще гілля глодиці понакидала. А якось навіть і свого кудлатого Цюцька біля груші припнула, але після того, як той, заплутавшись у гіллячах, ледве богу душу не віддав, відмовилась від тієї затії. 

Одним словом, бабина груша в пору збирання плодів більше нагадувала неприступну фортецю, ніж звичайне дерево. 

Але ж кортить скуштувати червонобоких і запашних грушок. І, прослідивши, як вранці бабця навпрошки з кошовкою почимчикувала до міста на базар, ми з сусідським Мишком через густі зарослі вишняку та соняшників поплазували до бабиної груші. Ще одна мить, і ми вже зручно вмостилися на дереві. 

І все було б добре, якби не одна обставина. Чи то бабця щось забула, чи що, але вона хутенько повернулася додому. А повернувшись, уздріла, що ми, мов ті зозулі, сидимо на дереві і з апетитом наминаємо її груші. 

– А, розсточортів вам у ребра, байстрюки окаянні, щоб вас пранці поточили, щоб вас мати-сира земля не прийняла, – заспівала Явдоха, прошкуючи з ломацюгою до своєї приватної власності. 
Ну, Мишко виявився проворнішим і, плигонувши з гілки, дав такого стрікача по соняшниках, що за ним тільки смуга лягла. Я ж зашпортався у гіллячах і не встиг послідувати за своїм приятелем. А бабця вже тут як тут. 

– Що, попався, нехрист? Злазь, кому кажу, анциборе чортів! 

– Нє, – кажу, – бабушко, не злізу, бо у вас дуже ломака замашна. – І про всяк випадок видерся повище. 

– Злізеш, злізеш, нікуди не дінешся, – і бабця, розгрібши місцину під грушою, усілася, обмахуючись від спеки хусткою. По всьому було видно, що її наміри були серйозні і забиратись геть вона найближчим часом не збиралася. 

А між тим сонечко припікало все дужче, над розквітлими соняшниками тихо жебоніли бджоли, збираючи нектар. Коротше кажучи, обстановка навівала сон. І бабця солодко задрімала. А разом з нею сон зморив і мене. Та на лихо я якось незручно повернувся і з усього маху шугонув униз. Прямо у широку бабину спідницю. 

– Га, що?! – спросоння спочатку нічого не второпала бабця. А коли второпала, то я вже був далеко. 

...Ех, а смачні ж таки у баби Явдохи були грушки... 


ПРАВДУ КАЖЕ ЛIКАР 

Лікар лекцію читав 
Про страшні хвороби. 
Всі бацили він згадав, 
Віруси, мікроби. 
– Все це в бруді аж кишить 
І в сирій водиці, 
Тому треба руки мить 
І не пить з криниці. 
Гігієну добре знать – 
Це усім під силу... 
От, між іншим, цілувать 
Теж не менш шкідливо. 
В залі зразу шум і гам. 
Коли чути: – Тихо! 
Це підвівся Ґедзь Іван: 
– Правду каже лікар! 
Я сусідку жартома 
Вчора чмокнув в губи. 
І тепер уже нема 
В мене аж два зуби! 


Володимир ГАПОНЕНКО 

(1939-1991) 

ХРАМ 

Тепер у ньому – ні ікон, ні вікон. 
Обдерті фрески. Молитов не чуть. 
Старі хрести, маленькі і великі, 
Неначе душі, втоптані у бруд. 
Лахміття риз, підсвічники, кадила –Â 
Під шаром пилу, цегли і вапна... 
Хтось янголяткам руки відірвав і крила, 
Христу в долоні наліпив багна. 
Сумній Покрові викололи очі, 
Підмалювали вуса, на вустах  
Зробили напис: «Справа не жіноча 
В ракетний вік купатись в небесах». 
А дні були, коли до храму цього 
З усіх усюд і вранці, і вночіÂ 
Йшли прихожани – вшанувати Бога, 
Йшли козаки, щоб освятить мечі. 
Спотворені, спаплюжені святиніÂ 
Мого народу. Ренесансу час 
Уже настав... Та червоніють стіни –Â 
Їм соромно, їм соромно за нас. 

* * * 

Ховаються зоріÂ 
 в блакитнім безмежжі. 
Світліють дороги, 
 стежки до осель. 
Із глечика ночіÂ 
 я пив обережно 
лиш музику тишіÂ 
 та пісню джерел. 
Здається, відчув я 
 душею і серцем 
і форму повітря, 
  і тіло води,  
Як вітер сумує, 
  як море сміється, 
Та я вже ніколи 
  не вернусь туди. 
Де зорі – троянди 
  на синій парсуні, 
Де музика тишіÂ 
  і пісня джерел. 
Де білі хмарини, 
  як Грінівські шхуни, 
пливуть і гойдають 
  верхів’я дерев. 

ДОРОГА 

І знову – дорога... 
Набридло, їй-богу! 
Пора б схаменутись, 
Пора б зупинитись. 
Та в душу розхристану 
Линуть тривоги 
Дерев і небес, 
Що над світом схилились. 
Пора б зупинитись: 
Пора б відпочити 
І мислі, і крові, 
Що в жилах тече...  
Можливо, зрадію 
Зупиненій миті. 
А може, як іскра, 
Вона обпече 
Сльозою чи лезом 
На відстані кроку, 
На відстані крику 
Від тої межі, 
Де сонце холоне 
У крапельці крові, 
Де всесвіт втаєÂ 
У краплинку душі... 



Віктор КУПЕРМАН 


БАЙКИ В ДВА РЯДКИ 

КРIСЛО 

 Стояло в кабінеті і пишалось: 
 До нього, бач, начальство чимсь торкалось. 

ЗАМОК 

 Вважавсь надійнійшим замком, 
 А відчинявся... п’ятаком. 

МОЛЕКУЛА 

 Їй жити стало значно легше, 
 Коли дізналася, що атом іще менший. 

СКОВОРIДКА 

 Шепотіла калачу: 
 – Я сама млинці печу... 

РIЗЕЦЬ 

 Хвалили так, аж бракувало слів, 
 Лиш забували, хто його гострив. 

Володимир ЛОМАКО 


ЯБЛУКО 

Я – соковите яблуко в саду. 
Природи явище. 
  Дивуйтесь на ходу! 
Коріння і земля – мої батьки. 
Лице рум’яне – сонцю завдяки. 
Важким роблюся на свою біду: 
Невже я стиглим з гілки упаду? 
І спокою мені це не дає: 
Укритий мохом камінь 
Мою сутність розіб’є! 
...Жду осені – дотягнеться рука 
Чи подорожнього, чи хлопчака! 
 
 

Віра СКУРАТОВА 

* * * 

Жінка створена Богом 
(не важливо, як його звали...) 
бути не амазонкою, 
а просто вміти кохати. 
Кохати не щось абстрактне, 
а дитину і чоловіка, 
щоб перша зросла Людиною, 
а другий був просто щасливим. 
Хай долі країн і народів 
обходять її стороною, – 
не буде ж займатися хмарами 
та, що тримає Небо... 


Михайло IВАНОВ 

* * * 

«Забудь – пробач, пробач – забудь», – 
Колеса в стики рейок б’ють. 
Сміються соняшники з меж... 
Мене ти вже не доженеш. 
І я не стрибну на ходу. 
Назад по шпалах не піду. 
Далеко вже перон і ти. 
Хай навіть зважусь – не дійти. 
А сумніви в душі роять, 
Бо – з-під коліс: «Твоя... твоя...»Â 
А потім знов, немов крізь плач: 
«Пробач – забудь... Забудь – пробач...»Â 

 


Микола ПIХАЧЕК 

ВИШНI 

Де п’ють сонце невизрілі вишні, 
Де у колосі жито дрімає, 
Посмутніли тополі пишні, – 
Там мене зараз немає. 
Крізь ансамблі гучні жайвороння, 
Крізь медовість садів яблунистих 
Погукали мене з перону 
Безстременні літа до міста. 
Потім мудро несли бабусі, 
Як ведеться, із уст в уста: 
– Катеринин вступив до вузу, 
– Позавчора прислав листа. 
І впиваються сонцем вишні, 
В буйнім колосі жито дрімає. 
І сумують тополі пишні... 
Я ж, потроху, з містом звикаюсь... 



Лариса НОНКЕВА 


* * * 

Ще ряст рясний топчу. Ще переджнив’я. 
Й роками грають, як вітрилами, вітри. 
А вже притомлено спинилась серед ниви... 
А дні біжать мої, мов котяться з гори... 
 
З висот чужих мої курличуть мрії, 
Зреклись мене чомусь і ген-ген подались. 
Любов моя й собі знялась у вирій, 
А присягалася ж у вірності колись. 
 
І сни вже стали непотрібним раєм. 
І не літаю вже, бо й небу я чужа... 
Але все ж мрією ще дихає душа, 
І щира пісня в серці ще лунає. 



Лариса БАДУЛЯ (ЗАХАРОВА) 


* * * 

Серед срібного сніжного степу 
Загортається в смуток зима, 
А у небі всміхається серпик 
І шепоче: «Ти знову сама...»Â 
 
Мої сестри – замріяні зорі –Â 
У танок знов покличуть мене, 
Самота моя зробиться полем 
Та й під спів моїх віршів засне. 
 
Розгуляється вранці срібляста 
Хуртовина по хвилях журби –Â 
Самоту перетворить на щастя 
Снігової, срібної жаги. 
 
 
  

ТВОРИ БОЛГАРСЬКИХ ЛIТЕРАТОРIВ 

 

Володимир КАЛОЯНОВ 

СПОМЕН ЗА МАМА
 

И денят – като нощ. 
Само 
сенките на ябълките 
докосват тревата. 
Есента е 
а паяжина бяла. 
Животът 
се розтопи 
като звук. 
А домът 
без радост. 
Няма я мама. 
Земята обедня. 

СПОМИН ПРО МАМУ 

А день, як ніч. 
І тільки видно, 
як тіні яблунь 
торкаються 
пожовклої трави. 
Осінь 
в тривожній білизні. 
Життя розтало, наче звук. 
Немає мами. 
Погасла радість в домі. 
Земля збідніла. 
Пам’ять не вмира. 
      Переклад з болгарської I.Купріянова 

* * * 

Отиват си, отиват си звездите, 
в небето те изгасват всеки ден, 
а новите горят във висините –Â 
искри светът, отново сътворен. 
Къде е моята звезда гадая, 
кога сред другите ще проличи? 
Дали не мога да я разпозная 
или е със угаснали лъчи? 
Струи си светлината отдалече, 
там от небето – син запален свят. 
И лунните фенери не ще пречат 
на оня, който е роден от тях. 
Звездата ми самотна там остава. 
Ще бъде ли съгледана оттук? 
Тя щедро светлината си раздава, 
защото все живей за някой друг. 

* * * 
Сияют звезды. Что случилось с теми, 
что здесь вчера сияли? Нет вестей... 
Так каждый вечер – тысяча рождений, 
и каждым утром – тысяча смертей. 
Как будто свечи, звезды плавно кружат 
в холодном зале мировой ночи. 
Вселенная огромна, почему же 
я не найду моей звезды лучи? 
Они сюда летят по небосклону – 
как мне увидеть этот синий свет? 
К своим сынам созвездья благосклонны, 
а до других им просто дела нет. 
Звезда горит, и льется позолота, 
но только нету никого кругом. 
О, как светла, нежна ее забота, 
не обо мне забота – о другом. 
      Перевод с болгарского С. Никольского 

 

ХОРЦЕ 

Звезди – небесни градове 
проблясват надалече. 
Хорце до късни часове 
играят всяка вечер. 
Повежда месец виторог 
хорцето от звездички. 
И се унасят в сън дълбок 
треви, дървета, птички. 
Спят и невръстните деца 
и за игри копнеят. 
На сън най-весели хорца 
с другарчета люлеят. 

В ЗИМНАТА ГОРА 

Снежните рояци пеперуди 
весело примигват и блестят. 
Кой на красоти ще се начуди? 
Сякаш е от приказка светът! 
Заловени на хоро елите, 
край поляна ширна се въртят. 
Кацат им звездички във косите, 
озвездените чела искрят. 


ЧУДОТВОРНИ ЗЪРНА 
Старо предание, живяло през вековете, разказва, че било време, когато някакъв цар заповядал да се убиват старите хора и когато немощният стар човек не можел сам да се прехрани, то децата му трябвало да му помогнат да се посели в царството небесно. 
Един баща имал единствен син, който носил добро сърце. Дожеляло му за стария баща и решил да го скрие в мазето. През цялото време синът тайно се грижел за него. Така в тайна двамата живеели дълго. Но настьпили дни, превърнали се в месеци, най-после в сушави и гладни години... Дошла гладната смърт със своята прокобна коса, която започнала да сече млад и стар. Гладът притиснал и сина, който изпаднал в отчаяние, защото нямал с какво да нахрани баща си. Сушата застрашила живота на земята, на която дори и зрънце не останало за сеитба. 
Царят заповядал да се намери жито, защото ще бъдат убити всички мъже. 
Момъкът отишъл при баща си с наведена глава. А той щом видял угриженият си син, разпитал го и като узнал за царската заповед, продумал: «Синко, вземай та ори пътищата. Защото по тях зърно е засято за триста години!» Само това рекъл и замълчал. 
Синът не отвърнал нищо, смирено навел главата си в поклон и излязъл. Дълго мислил над бащината заръка и се вслушал в нея, като преповтарял: «Ако да се сбъдне реченото, трябва добро да се прави и добро ще сполучиш!» Още на следния ден той впрегнал биволите в ралото и много пътища изорал младия човек и възвърнал към живот залежалите се в земята чудотворни житни зърна. Изорал грижливо и навярно с много нежност дългите пътища. И както му предсказал баща му наскоро поникнали всички семена и дългата пътна ивица се превърнала в красиво житно поле. 
«Чудо, чудо божие е станало с пътя!» Викали изумените селяни и се взирали към небето. Не вярвали на очите си като гледали люшналите се зелени житни класове, които започнали да се развиват, да се наливат и като дошло време – узрели. Често къпани от благодатен дъжд житните стъбълца поемали топлината на добрия Слънчо. 
Натежавали класовете и като че ли простирали своите тънки стъбълца като ръце и засрамено се вглеждали към небето или пък ниско се свеждали до земята в знак на благодарност за възвърнатия им живот. А с порива на лекия ветрец, развълнувани се прегръщаха щастливи от това, че ще им се зарадват хората. Зърната сякаш шепнеха така звънливо с безбройните си класове-камбанчета, разлюлявайки кръшния стан на необозримото поле. 
Тази приказка, мили дечица, ми беше разказал чичко Георги една лятна вечер и аз през цялата нощ не можех да за-творя очички, благодарейки на дядо Господ за синовната любов и вродена деликатност на селянина, за чието същест-вуване вече никой не знае. Както и за стареца, спасил от глад сина си и целия народ. Плодната майчица земя, що храни със соковете си скъпоценното зърно, засято с добрина и любов, цена няма. 

Димитър МАДЖАРОВ 
(1917-1990) 

ВЕКОВЕН СЪН 

Сънувах аз балканските гори... 
Сънят за мен такава радост стана –Â 
да видя пак България – дори 
и върховете снежни на Балкана. 
Дали защото пак през пролетта 
прочетох аз «Под игото» на Вазов. – 
Видях хайдушка чета през нощта 
в букаците балкански пак да гази. 
И отдалеч се взирах във нощта 
на прародината ни тъй нещастна, 
и жалост развълнува пак кръвта 
от мъката на робите ужасна. 
Аз виждам през столетните мъгли 
на бежанците дългите кервани 
и грачащите гарвани – (нали 
кръжат пет века вече над Балкана!) 
И – гладните и плачещи деца, 
навъсените сиромах-стопани, 
и женските забулени лица, 
и думите: «Какво ли с нас ще стане?..»Â 
Каруците, разбудили степта 
в буджашкото пространство безконечно. 
Напуснали прародните места, 
ще си останат тука те навечно... 
Самотно чучулигите трептят 
под този чужд и зноен свод небесен –Â 
а беженарските сърца ехтят 
от тази тьжно-мъчна птича песен. 
(епилог) 
Избягахме от турците. 
Сега ни дебне по петите носталгия... 
Каза ни земемерът нашега: 
«Пожалуйте к нам, братья, дорогие!..»Â 
Звездите меко светят над степта –Â 
извършва се вселенската магия... 
Но, както и преди, пак сутринта 
свещеникът ще служи литургия. 

Олександр ВЛАСОВ 
(1914-1989) 

НА ОБНОВЕНАТА ЗЕМЯ 
(откъслек) 

1 
– А, Яков Иванович!.. Насам, насам, Яков Иванович. Я извади си кавала. Да му тропнем някаква! 
– Бива, момче, бива! Не съм и аз против. 
– Някаква весела! Да съответства, разбираш ли? Земята да трепери, а? 
– А такована, Илюша, цигара нямаш ли? 
– Питаш. Разбира се, имам. Пуши, Яков Иванович. Ти вече гласува ли? 
– Ред още не ми е дошел. Видиш, народ колко, а? 
– А аз вече гласувах. Тайно гласувах. Получих бюлетините, отидох в кабинката. А там уютно, красиво. Дадох своя глас за Тодор Завада и Евдокия Постникова. 
– И аз така ще направя, — рече Яков Иванович и избърса кавала си. 
Вече се съмваше. 12 декември беше мрачен и на-мръщен ден. Но все нови и нови тълпи народ се при-ближаваха към училището. Яков Иванович седна на широката училищна пейка, поогледа се и наду кавала... Отначало плавно с рядки прекъсвания се поля-ха зиуците на кавала. Трупаше се народ около сви-рача. А после, усмихна се стария овчар, тропна с крак и започна да излива ласкаещи и вълнуващи сърдцето звуци. Заигра кръвта и у слушателите, удари с ботуш стареца Чопой, хвърли шубата и се залюля хорото. 
— Весели се, народе, весели се! — извика Чопой и в такт на кавала, прехванати през кръст, с радостни развълнувани лица танцуваха хората. 
...Ето стаята на избирателния участък. Влиза дядо Ерги. Той се приближи до избирателната кутия и пус-на плика си. След него върви комсомолец. По лицата им личи, че тоя ден за тях е радостен и щастлив... 


Iван ГЕДИКОВ 
(1912-1938) 

ЕСЕН 

И ето есен се навъси. 
Небето облачно тъмней, 
обилен дъжд се вече лей, 
листа от клоните се ръсят 
на влажната земя със шум —Â 
застилат улици и друм. 
Слана припадна на полята —Â 
попари сочен зеленчук, 
тревата вехне там, тук, 
шуми и свири буен вятър — 
той влиза в своите права 
и кърши клони и трева. 
Настъпи есен. Дойде време 
да сеем влажното поле —Â 
колони тракторни, коне 
вздъхнете с звън и силен рев —Â 
на бой за сев! На бой за сев! 
Против бурените идете –Â 
на тоз позор турете край! 
И гледай, славен урожай 
ще има в нашите полета –Â 
ще бъде редкостен посев –Â 
на бой за сев! На бой за сев! 
Земята черна разорете, 
и нито грешчица едка 
 отборни чисти семера 
в браздите рохкави пръснете 
и виж, на чистата й гръд 
какви стъбла ще израстат! 
Земята — де такова злато? 
Земята наша е добра. 
Ръка — съзнателна ръка 
от нас земята ще поиска 
и ние трябва да дадем —Â 
с любов земята да орем! 
И, ако честно ний засеем 
тъй плодородната земя 
със протравените семена, 
заможно вече ще живеем –Â 
напрегнат труд е нужен нам 
и тържеството ни е там. 


Георгій ЖУРКОВ 

РОДОЛЮБИВА ИЗПОВЕД НА ПРЕСЕЛНИК ОТ ТАВРИЯ 
поема (откъслек) 

  Най-жестоката тирания е тази, която 
  се упражнява под сянката на законността 
  и флага на справедливостта. 
  Монтескьо  

От ямболско преди два века 
(това ми каза моят дядо) 
родът ми с болка на сърцето 
подгонен от свирепо стадо 
от поробители османски 
напуснал краят си балкански, 
преминал Дунава и там 
в равнинния Буджак успял 
над четвърт век в борба с неволи 
опрян на своя родов дух 
на всички трудности напук 
като юнак да се пребори. 
и като Феникс от мита 
се възродил от пепелта 
Но злото хич не спи под, камък: 
властта в Буджака се смени 
и тя със бърз коварен замах 
обсеби нашите земи. 
Родът ми пак за път се стегнал, 
отново свойте сили впрегнал 
в Русия, в южните й земи 
във Таврия да построи 
и то с надежда до АМИНА 
огнище свое, тих живот 
без господарски чужд хомот! 
И всичко българско, що има, 
ведно със честното си име 
да съхрани и доразвие! 
Шейсет години са били 
достатъчни за моя род 
в дух български да претвори 
успеха си, даряващ плод! 
Но знайно, че светът е пъзел. 
При грещна стъпка става възел 
на всенароден страшен хаос. 
Това явление за жалост 
въвлече моя род в беда: 
вместо с очакван плод в ръце, 
той бе изправен пред лице 
на нова класова среда, 
която в Таврия тогава 
създаде всеобхватна драма. 
За много тя бе студ сибирски, 
за други – топъл южен повей, 
но и с прегръдка исполинска 
на дух, смразяващ всяка воля, 
заставящ всеки в крак да бъде 
из пътя с него. Да пребъде 
мечтата му: с успех да сложи 
в прокрустовото адско ложе 
мечтите хорски и съдби, 
във всичко всички да са равни, 
в семейство любещо събрани, 
доволни, хрисими, добри, 
признателни да пеят химн 
за своя мъдър вожд любим. 
И в моя род, едни пропяха 
ведно с тълпата нависоко 
с това без мнго труд успяха 
да стигнат много надалеко. 
А други стигнаха Сибир 
с духа си твърд, непримирим 
дърва в тайгата да секат 
ако не искат ще умрат! 
И трети гузно, мълчаливо 
склониха видимо глава. 
Така за собствена беда 
подхранваха властта с гориво! 
С това редът ми един ден 
видя се сил но разслоен. 
Езикт ни – залогьт вечен, 
да ни крепи като народ, 
бе с упование привлечен, 
да ни запази, като род. 
Духът ни български, оформен 
през вековете, бе допълнен 
със спомените за бита ни, 
навлязъл трайно в песента ни: 
със шарки, в дрехите втъкани, 
с чакръци, прежди, мотовилки, 
къдели, хурки. Разни билки, 
конто някога избрани, 
са ни лекували успешно 
при разни болки безпогрешно. 
Езикът ни уж за добро 
скрепи рода ми, но властта 
видя в това велико зло: 
защото често в крепостта –Â 
в Родината си взора спира 
и слуша тайно във ефира 
как в смътно време се живее, 
какво тя прави да успее 
в света неутрална да остане. 
Но в крайна сметка и за жалост, 
от някаква си нейна, слабост 
до враг коварен рядом стана. 
Последвалото пак рода ми 
пред изпитания изправи 
и етноса ни там голям. 
Щом си от него означава 
да си следен или прибран, 
или лишен от свойта слава 
 която имал си преди, 
дори на твоите гърди 
в немалък брой да са сабрани 
различии ордени, медали. 
Ако си бил служител божи, 
светото слово проповядвал, 
би следвало да притежаваш 
безмерен дух, защото може 
да чуеш с собствени уши 
как бит проскърцваш със зъби 
О Таврийо, щедро дарена 
с красиво, плодно ширине, 
със климат здрав, земя безмерна, 
със спиращо дъха небе! 
В теб, Таврийо, дедите мои 
намериха добри устои 
да те даряват с труд сърцат 
и получават плод богат! 
Във теб за първи път видях 
света със тайните му скрити, 
във теб със мойте връстници 
растях и тичах, и играх! 
И с времето бих заобичал 
да стана селянин отличен. 


Виктор ЧЕБОТАЕВ 
(1918 -1990) 

МОЯТ ГЛАС
 
Гласът ми, като чайка, ще долитне 
от родното – Азовското море 
до Казанлъшкия розарий свиден, 
где въздухът се в аромат пере... 
Гласът ми не е звук на арфа сладка, 
не е набат, не е клепало той, 
на един приятел малка пратка, 
изпълнена с душевен искрен тон 
и оцветена с весела боя. 
За него, за гласа си се боя: 
да не заглъхне, като в зной, поточе, 
като тал аз, удавен в пясък цял, 
а наедрял, гласът ми да клокочи 
от обич, правда, добрини прелял... 

МОРЕ АЗОВСКО 
Пребродих – (на мястото си аз не седя!) – 
Европа и Азия лично... 
Морето Азовско, – (най-малко в света), – 
най-много от всичко обичам! 
Звено самолети небето оре, 
мъглата си вдига воала, 
а ултрамариненото ми море 
сияе, като огледало. 
И слънчо – магьосника същ – подранил. 
по водната шир се пързаля. 
И кораби бързат от всички страни 
направо в Бердянския залив. 
Денят се заражда – и ведър, и благ, 
И блика от флагчета пъстрички кея, 
и радостно братския български флаг 
пак до украинския тук се ветрее... 



Олександр КЕТКОВ 
(1907-1991) 

ЧАС ВИБОРУ 

(переклад роману Антона Дончева, уривок) 
Добре пам’ятаю, як, сходинка за сходинкою, ішов я до того жахливого рішення. 
Коли я прибув до Еліндені, мені хотілось лише радіти з того, що я живий. 
I не зміг. Я жив, але не радів. Збунтувався проти тих, хто не давав мені зануритись у власне багно, і вирішив піти до їхніх катів. I не зміг. 
Тепер я шукав. Перетворився на людину, яка шукає. I треба було швидко знайти те, що шукав, бо часу лишалося обмаль. Спати я вже не міг. Уся надія була на вівчарів, і я щоночі підслуховував їхні розмови, десятки разів здригався, сподіваючись, що вже чую їхню таємницю. Та вийшовши на світло, відчував у серці порожнечу. То було не те. Ні, не те. 
Отож, у перший день посадили на палю першого із старійшин. На другий закопали живим у мурашник Вражу-кехаю. Недалеко від конака були величезні мурашники — купи землі й сухої хвої, високі, майже на зріст людини, і в них — великі чорні мурахи з щелепами-кліщами. 
На третій день у такий мурашник закопали по коліна третього старого й відрізали від його тіла шматочок за шматочком, щоб кожен такий шматочок міг потягти мурах. 
Того дня Севда прийняла праведну віру. Нарешті в долині Еліндені перейшла в мусульманство одна людина — гарненька вдовичка, сучка з села Подвиса. 
Двом служницям Гюльфіє наказали запнутись у покривала – було б смішно, якби жінки з відкритими обличчями натягали на Севду паранджу. Посеред двору їй відрізали довгі русі коси і щось вив’язали на скронях. На голову наділи червону турецьку феску, оздоблену срібними монетами. Закрили обличчя. 
I нарекли її Сафіде. 
Караібрагім відділив вільне крило конака під гарем. Але Сафіде примудрялась проходити через внутрішній двір, супроводжувана служницями. В конаку була сотня красунь, але ми, чоловіки, дивились услід єдиній жінці, запнутій покривалом. А Севда вміла пройтися! 
Гюльфіє усамітнилась у своїй кімнаті. Мені не хотілося зустрічатися із нею, але доводилося щоночі обминати її, щоб потрапити до таємного ходу. Вона розпухла від сліз, а очі палали люттю від того, що ця «розбещена сучка» заволоділа її конаком. 
Настав четвертий день, коли мали спалити живим четвертого старого. Але його порубали шаблею. 
Того ж дня я зробив новий крок до важливого рішення. 
Вранці турки знайшли бюлюкбаши Берсенджі-араба вбитим біля самих воріт конака. Він вийшов за нуждою, і йому просто в шию встромилася стріла. Він лежав зі спущеними штанами, уткнувшись обличчям у власні нечистоти. 
Турки осатаніли. Я кажу турки, та це були нелюди з десятка народів, звірі сотні порід. Сидіти в конаку їм набридло, вони ремствували і потай лаяли Караібрагіма. А перед ним утуплювали очі в землю. 
Тепер ніщо не змогло б їх зупинити. Вони вирвались за ворота конака і вдерлися в село. А там були ті безумці, які й далі жили в своїх домах, сподіваючись хто зна на що. Опівдні спахії притягли в конак десятьох чоловіків, яких схопили в селі. Вони тремтіли, побиті до смерті. Всім їм вирішили відрубати голови. 
Рубали не на колоді. Бідолах посадовили посеред двору і примусили схрестити ноги. Змагалися, хто краще відітне одним ударом голову людині. 
Я дивився. Навіщо? Щоб ніколи вже не забути. 
Наприкінці до діла взявся араб, колишній кат в угорському місті Офені. Він примусив старого вівчаря сісти схрестивши ноги, зв’язав йому руки так, щоб розкриті долоні, повернуті догори, лежали на колінах. Довго крутив йому сюди-туди голову, наче збирався голити, а вівчар покірно повертав її так, як йому наказували. 
Нарешті араб сказав старому: 
– Тепер лічи до десяти. 
I старий почав повільно лічити. 
– Один, два, три... 
Кат, випроставшись, стояв за його спиною і обмацував лезо широкого ятагана. 
– ШIСТЬ, СIМ, ВIСIМ... 
Я думав, що старий перестане лічити. Навіщо він лічив? Усі мовчали. Чулось дзюрчання води. — Дев’ять... 
Кат замахнувся. Срібна смужка леза спалахнула, неначе в повітрі на мить повисло кругле дзеркало. Лезо пройшло крізь шию людини і вийшло з неї, потемніле. 
Голова впала на коліна в розкриті долоні, шиєю вниз. I всі почули, як губи прошепотіли: 
– Десять... 


Никола СУФЛАРСКИ 

БЪЛГАРИНЪ Т-БЪЛГАРИСТ 

Запалихме звезда в небето нова –Â 
поет ли си, учител-българист – 
на бурната епоха чувай зова 
и не преставай да си твърд и чист. 
Сгьстява се над нашата държава 
мъглата и обрулва всеки лист – 
от работа да капнеш нямаш право –Â 
поет ли си, учител, българист... 
Затуй, че само с правда се живее, 
трънлив е пътят в слънчевата вис. 
Брани я и бори се ти за нея – 
за правдата, поете-българист. 
Щом си издигнал българското знаме 
ти – неподкупен и кристално-чист. 
бди, озарен от лъчезарен пламък, 
защото си поет и българист!.. 


МАЙСКА ВИШНЯ 
Ти пак над мене, майска вишня, 
люлееш кошници с цветя – 
и пак си ароматна, пищна –Â 
под теб замислено седя... 
Напомняш за снага висока –Â 
далеч-отдавна – бях аз млад –Â 
с оназ девойка черноока 
се срещнахме под твоя цвят... 


СЛЕДДЪЖДА 
Дъжд преваля, – очисти висини. 
приби праха и ороси земята; 
разпръснаха се облаци встрани. 
подгонени от синкавия вятър. 
О, как е хубаво и радостно сега 
пак заедно със своята бригада –Â 
с косата остра, съскаща в ръка. 
в ливадата сам да косиш тревата!.. 


Микола ФУКЛЄВ 
(1905-1938) 

ВАСКО БЛУЗАТА 

(откъслек из романа «На позлатената земя») 
Този път той особено почувства своето безправно положение. 
– Безграмотен почти останах. Да имах обуща, дрехи, ядене — щях да завърша вече. Добре е да завършиш училище, да бъдёш грамотен. 
Но червата на Васко продължаваха да буркат. Той протегна през пролуката на каменната ограда костеливата си ръка: 
– Дай ми едно коматче, — помоли Васко едно момче, което седеше зад оградата и бързо лапаше дебелата и мазна сланина. Но момчето мълчеше. Тогава Васко прескочи през оградата в училищния двор. 
– Свиди ли ти се? Дай едно парченце, — още веднаж помоли Васко същия ученик. Ученика изтри с ръкава носа си, дръпна лявото си рамо, дигайки презрамката на гащите си, и отговори. 
– Вижте го, хитрец! Махай се оттука! Я какъв просек... — каза лакомия ученик, натъпка сланината и хляба в торбата между книжките, отстъпи няколко крачки към училищния праг, изплези широк език и изкрещя: 
– Просек... просек... дрипу... у... 
Васко бе окръжен от десетици ученици, конто го дърпаха ту за торбата, ту за окъсаната майчина блуза. 
– Женска блуза, ха-ха-ха..., — се смееха ученицие. Обидения Васко беше готов да се провали в земята. 
– Женска блуза... 
От детската тълпа се промуши едно смело и пъргаво момче с черни, като маслинки, очи: 
– Защо го закачате? 
– Не е твоя работа, — измърмори лакомия ученик. 
– Гледай, а то като ти перна един шамар, — се озъби пъргавото момче. 
Смелото момче бе поддържано от още няколко ученици и спора може би щеше да се превърне на бой, ако училищния пазач не бе побързал да даде звънек за свършване на междучасието. 
Васил излезе от училищния двор със замаяна глава в съпро-вождение на дивите възгласи на учекнците. 
– Просек... Просек... Дриплю, дриплю... Блуза-а-а. От то гава Васко бе кръстен с ново име: Васил Блузата. 
От там Васко се опъти право към зеленчуковите градини, дето уж даваха работа. 
– Макар малко да заработя, — си мислише той. 
Но по пътя, до край село, на спущане от баира, Васко срещна селския говедар и се разприказваха: 
– Здрасти! 
– Здрасти, здрасти! — отговори говедаря, смучейки голя-мата си цигара. — Де отиваш с тази торба? 
– Хванах си очите, дето попадна. Може на градината да нма работа... 
– Там и без тебе са много. 
– А какво да правя? Де да се дена? Да легна да умирам? От вчера нищо не съм ял, — каза Васко и заплака, — мама е болна.. Марийка едва се държи на крака. В дома не ми се седи, с праздна торба от двор на двор не се ходи. 
– Прав си Васко. Патил е баща ти, и ти ще патиш от сиромашкия животец, — каза говедаря, дълбоко въздъхна, разгърна своите дисаги, извади от там изсъхнала и напукана мамалига и я подаде на Васил. 
– Да те гостя с каквото мога. Говедаря разстла на земята старата си аба: 
– Седни, отпочини си малко. 
Васко седна на абата, скръсти костеливите си крака и почна да яде. 
– Беше ли у Мечката? — попита говедаря. 
— Бях. 
– Той гаче наема? 
– Наема, ама здрави, не като мене. 
– Защо? 
– Камъни, казва, не мога да нося. — А на мелницата? 
— Не ме бива и там, — отговори Васко и говедаря млъкна... 


Мишо ХАДЖИЙСКИ 
(1917-1944) 

ЕСЕН 

В зори е все тъй тихо, но студеничко, а кърът е потънал в млечна дрезгавина. Ранобудни кервани поемат дългите пылища; мислят да пладнуват В Орманджи, да зобят по икиндия в Арапката, там и конете ще поят на изворите, а по вечерница да прибтасат в Бердянка. Утре е св. Богородичка, утре панаир в Бердянкащесе чини, чудо свет ще дойде. 
Още снощи напълниха каруцата с отбор златно жито, ставиха я до хамбаря. В зори, кога пропеха трети петли, а псето заскимтя на синджира от студ, господарят стана и впрегна конете. Господарката слозки в торбата сухожбина – сирене, сланина и бъклица с вино, а щерката донесе от мазето три дини-манастирки. 
На тръгване и тримата се прекръстиха: 
– Хайде, на добър час! 
– Сбогом, па гледайте бостаня да оберете, сланата да го не ослани... 
По стария керванджийски друм цяла нощ тракат каруци, цвилят коне. От далече, от селата и паланките, от Преслав, Чушмелия, Карсака, Тропокево и Махалата излизат на друма други каруци и керванът расте ли, расте. Млади керванджии от Вейсала нагласят гайдите, скачат от каруците и подемат ръченици. 
Чудни са наши вайсалци, като сторят нещо, чудят се хората, да се смеят ли, да плачат ли. Де ходи, какво прави, а хрътката е с него. 
Отишъл есенеска един вайсалец на лов, ала на, не щеш ли, нападат го вълци, та изязкдат и хрътката, и него. Научава се синът за тая беля и се разплаква. Дошли комшии да го утешат, да му помогнат... „Жалко е за баща ти, хубав чиляк беше» – утешават го комшии. „Бащата като баща – отвърнал заплакан синът, – ами хрътката загина». 
Блёдото слънце се ръкува с керванджии. Днес е Женска паберка. Ще плъзнат моми и деца смедници и чували – ще преровят лозя и градини, всичко забравено ще се дообира: зеле, лук, моркови, грозде, ябълки, дюли. 
А в село – харманът е подметен, житото сето-пресето в хамбаря и на тавана. Плявата е в плевника, сеното и сламата в харманя слозкени в скърда. Счупено колело оставено навръх скърдата – зимните бури и ветрища да не я развалят. 
В къра берат слънчогледа. Сутрин ергените сгрибат сухи бурени за овцете. От Покровден насам говедарите не изкарват кравите. Нивята са пусти, измежду стърнището се зеленее късна есенна трева. Плъзна добитъкът да пасе, не е нужен говедар, щом кърът е пуст. 
В двора жените шетат. Господарката донесе тизек за огнището: петмез ще вари от дини манастирки. Щерката нарязва пипон на тесни резанци и ги нарежда на стрехата да съхнат. Изсушава се с коричката, не белен, защото зимъс и коричката е сладка. 
Господарката отива в махалата да вика дечурлига дини да резкат. Ако до пладне режат – ще им даде орехи. И то колкото щат: ще се качат на дървото и ще си наберат пълни пазви. 
От Горната махала се спуща каруца. Тегли я сива кубанска камила, а на каруцата стой правешката мома горненка и с дълъг прът подкарва говедото. 
– Анка отива. Впрегай и ти, дъще... – казва 
майката. 
Щерката оставя ножа и отиба на харманя. Там до авлията, на припек дреме старата камила. Очите и са затборени, но устата премлясква не-що. Камшикът и досажда, тя стене, а устните почват да мляскат още по бързо. В миг тя плюва, ала момичето навреме отскача и слюнката не я засега. 
– А, ще ме заплюваш, проклетнице! – Сърди се 
момичето и ударите се посипват върху говедото. 
След малко каручката е впрегната, момичето се завуля с бял тюлбен, да не погрознее от жегата, и поема пътя. От дворищата излизат дружките и; сиви и морави камили теглят празните каруци, а селото еква от рев и бучене. 
Бостаните са до Корневите могили, на там път дързки моминският керван. Момите берат бостан, а ергените събират бурени из къра. 
До пладне щерката обра бостаня и докара дините в двора, а майката шета: наниза десет вързаници с турски пипер, сплете десет плитки лук, обра чесъна от градинката, но не успя да го прибере в мазата. Нареза круши и ябълки, па ги слозки да съхнат на стрехата при пъпешите. 
Пладнуваха каквото Господ дал, а камилата си почина под сайванта. По икиндия щерката пак впрегна и отиде да докара тиквите. Из пътя сновяха каруци, момите пееха и се кискаха. На бостаня браха дини и тикви, а камилите пуснаха да пасат. По едно време ги домързя да работят, събраха се край колибите да си изприказкат моминските си приказки, но откъм баира се зададоха харби със сено. 
– Оле, ергените идат! 
Момите се разбягаха, развикаха. Бързо впрегнаха камилите, препуснаха надолу към селото. А когато момчетата довтасаха, никого не завариха. От яд по измамата подпалиха колибите; да горят та да не стихват. 
Есен е. Багрени дни се нижат из степта, дето минат — следа оставят. Пътищата са прашни, кърски ветрец дига вихрушки. Суша. От кое време дъжд не е валяло. Градинари прибират долапите, разравят каръци и вади. Мазите са пълни с бъчви и каци: кисело, солено, сушено. Една бъчва с туршия – лук, пипер, сини и червени патладжани, моркови. Друга – с дини. В слаба саламура напущат цели дини, на Коледа ще ги вадят. Динята се осолва но малко, и чудно сладък е всеки резен зимъска, кога преври белото вайсалско вино. 
Есен е. Стихнаха вънкашните седенки. Изгаснаха огньовете в махалипе. Скоро ще почнат есенните сватби, чакат виното да преври. Като вечер (по месечина от село потеглят керваните: жито карат в Бердянка на пристанището. Вечер момите се събират на чуканица и беленица: чукат слънчогледови пити, белят царевицата от махалките. Момите чукат и пеят, а ергените им помагат. Подир трети петли, кога над Лозоватка се издигне ранна мъгла, а псето почва да скимти от студ, чуканицата се разваля. И нейде в глуха марсала, по-далеч от Бога и от хората, две устни шепнат мълком: 
– Утре сватове ще пратя. Няма да ги върнеш? 
– Пращай. Ще чакам. 



Микола ШИМОВ 
(1909-1995) 

ОВЧАР ЗА КОМАТЧЕ ХЛЯБ 

На брега на Азовско море, където лете безспирно се плискат вълните. на морската стихия, се намира селото Райновка. 
В 1889 година в една полуразрушена къщурка, разположена на края на Райновка, се е родило едно момченце. Името му било Петър. Още от първия ден появяването на младенеца било посрещнато в полуразрушената къщурка, в семейството на потомствения ратай дядо Михал, с голямо огорчение. Семейството се увеличило на едно гърло повече. Бавно и нерадостно се занизали един след друг дните на детето. То расло слабо и хилаво. За това пък нуждата в семейството расла много бързо. 
Мизерията успяла здраво да завие в своите пелени малкото дете. То не знаело майчина грижа и ласка. Денонощния тежък и уморителен труд отнемал на майката всичкото и време и тя малко се занимавала със своята рожба. 
Расло детето без баща-баща му рядко се завръщал дома – той е бил принуден да слугува на кулаците за коматче хляб. Слънцето е било далеко скрито от малкото дете и то израстнало като затворниче в тъмната селска хижа на баща си... 
През тежките години на кулашката експлоатация малкия Петърчо с труд и мъка си пробиваше път. Той бе принуден да тръгне за коматче хляб по отъпканата и бодлива пътечка на баща си. От 10 годишна възраст Петър започна да търси правдата, която толкова години гьрсеха баща му и много такива като него... 
– Настъпваше пролет. Тежката и гладна зима си отиваше, а глада, който не ни напускаше, поставяше пред нас задача: какво да се прави? Тази задача беше много тежка, тъй като тя решаваше нашата съдба, — спомня си Петър Михайлович с болка на сърдце за своите първи подневолни години у кулаците. — Тръгнахме ние с брата си Иван да търсим коматче хляб. Решихме да отидем у кулака Малев Димитър. Срещнахме го ние на улицата и му казваме: 
– Гладни сме, чичо Димитре, вземете ни да ви пасем... 
– Ха-ха-ха! Защо сте ми вие, такива мършави дри-плювци?! Какво ще ми правите? – ето как ни посрещна той тогава. – Самб хляба да ми ядете напразно! И в двора си няма да ви пусна! Мене ми са нужни здрави хора, да могат човали да носят, коли да товарят, а вие – ха-ха-ха!.. – осмиваше ни той. 
– Чичо Димитре, само за коматче хляб... Повече нищо не искаме, умираме дома от глад... – молихме го ние със сълзи на очи. 
– За един хляб? Може... Може... – съгласи се най-сетне кулака Малев. 
– Така за коматче хляб аз станах овчар, а брат ми пасеше гьските. Когато сутрин закъснявахме малко, кулака Малев не чакаше. Той идваше у нас, чукаше на прозореца и викаше на баща ни: 
– Събуди ги бре, голтако, до кога ще спят? Нека 
отиват да пасат... а то ще плачат пак за хляб... 
След това овчара за коматче хляб е пасал няколко години подред овцете на кулаците: Пелтек (в дома на когото сега се намира канцеларията на колхоза «Колективист»), Янаков А. И. (който е имал повече от 300 овце), Янаков Г. А. Те също така, както и кулака Малев, ей играели със съдбата на овчара и често пъти по няколко дни го лишавали и от гладното коматче хляб. 
Цели двздесет години е слугувал за късче хляб у кулаците Топалов Петър Михайлович – човека с кърли-гата. Тези мъчителни и гладни години не отчайваха овчаря. Той продължаваше да пасе чуждите овце, и не губеше вяра, че ще настъпи време, когато слънцето ще почне да свети справедливо и той ще почне да пасе не кулашките, а своите овце. И той още повече обикна своето овчарско дело. 
Â